...по него. Или по това, което мислех, че е той. Истинното някак изстина. Хах..парадокс. Слушам песента, която наричахме 'нашата' и се замислям има ли всъщност нещо наше в тази илюзия наречена любов. Дори мястото, на което се запознахме не може да се нарече наше, защото е виртуално. Единственото "наше" бе в моята къща, в моя град, с моите приятели и до болницата, която ми навява ужасни спомени. "Наше". Предполагам би било толкова наше, колкото и мое, ако беше минало време. Ако...
Всъщност като се замисля дори и да е имало нещо наше, то изчезна в момента, в който разбрах, че е нереален. Не нереален като несъществуващ, а като лъжлив.
Трябва да спра да мисля за това...Наистина трябва. Макар и да не боли толкова много, спомена тежи.
Май това ще е последния път, в който ще мисля за него толкова задълбочено. Надявам се да е...
Няма коментари:
Публикуване на коментар