Един цитат и породените от него мисли

  Моментите, които не искаш да свършват. Иска ти се да продължат вечно. Какво е всъщност вечността? Тук идва и мястото на цитата: "Вечността не е нещо, което ще дойде. Вечността дори не е нещо продължително. Вечността няма нищо общо с времето. Вечността е онова измерение „тук и сега“, което изключва всякакво мислене във времеви граници. И ако не я постигнеш тук, никъде няма да я постигнеш. Проблемът с рая е, че там всичко е толкова хубаво, та дори не се сещаш за вечността. Само безкрайни наслади и ангелско блаженство. Но да изживееш вечността тук и сега - във всичко, - независимо дали я схващаш като добро или зло, е функция на живота". В този ред на мисли момента е вечен точно заради неговата НЕвечност. Заради това, че е специален и неповторим. И колкото и да искаш да го върнеш в последствие, няма да можеш. Ще можеш да го пресъздадеш, но не и да го върнеш напълно, точно както е бил тогава. Тогава...Колко относително...Ами ако в съзнанието ти това тогава е всъщност сега? Недоизживян момент, недоизживяна тръпка или...Трепет. Тогавашното става сегашно, а сегашното-тогавашно. Преплитат се две реалности-минало и настояще. Реално си тук, но мислено си там, с онези хора в онзи ден, в онзи същия момент, но само мислено. И макар мислено този момент живее с теб. Вечно. Можеш да го скриеш, можеш и да се направиш, че не го помниш, но той винаги ще е с теб.
 И точно в това е чарът му...

Новогодишна тъга...

  ...по него. Или по това, което мислех, че е той. Истинното някак изстина. Хах..парадокс. Слушам песента, която наричахме 'нашата' и се замислям има ли всъщност нещо наше в тази илюзия наречена любов. Дори мястото, на което се запознахме не може да се нарече наше, защото е виртуално. Единственото "наше" бе в моята къща, в моя град, с моите приятели и до болницата, която ми навява ужасни спомени. "Наше". Предполагам би било толкова наше, колкото и мое, ако беше минало време. Ако...
 Всъщност като се замисля дори и да е имало нещо наше, то изчезна в момента, в който разбрах, че е нереален. Не нереален като несъществуващ, а като лъжлив.
  Трябва да спра да мисля за това...Наистина трябва. Макар и да не боли толкова много, спомена тежи.
  Май това ще е последния път, в който ще мисля за него толкова задълбочено. Надявам се да е...